Гробната могила -

Един ден един богат фермер стоеше в двора си и оглеждаше нивите и градините си. Царевицата растеше енергично, а овощните дървета бяха отрупани с плодове. Зърното от предходната година все още лежеше на такива огромни купчини по пода, че гредите едва го понасяха. След това той влезе в конюшнята, където имаше добре хранени волове, тлъсти крави и коне, блестящи като огледало. Накрая се върна в хола си и хвърли поглед към железния сандък, в който лежаха парите му.

Докато стоеше така и оглеждаше богатствата си, изведнъж се чу силно почукване съвсем близо до него. Почукването не беше на вратата на стаята му, а на вратата на сърцето му. Тя се отвори и той чу глас, който му каза: „Направи ли добро на семейството си с него? Помисли ли си за нуждите на бедните? Сподели ли хляба си с гладните? Доволен ли си с това, което имаш, или винаги си искал да имаш повече?“ Сърцето не закъсня да отговори: „Бях суров и безмилостен и никога не съм проявявал доброта към собственото си семейство. Ако дойдеше просяк, отвръщах поглед от него. Не съм се тревожил за Бога, а съм мислил само за това как да увелича богатството си. Дори всичко, което небето покрива, да беше мое, пак нямаше да ми е достатъчно.“

Когато чу този отговор, той се разтревожи силно, коленете му започнаха да треперят и беше принуден да седне.

Тогава се почука отново, но чукането беше на вратата на стаята му. Беше неговият съсед, беден човек, който имаше много деца, които вече не можеше да задоволи с храна. „Знам“, помисли си бедният човек, „че съседът ми е богат, но е толкова суров, колкото и богат. Не вярвам, че ще ми помогне, но децата ми плачат за хляб, затова ще се осмеля.“ Той каза на богаташа: „Ти не даваш лесно нищо, което е твое, но аз стоя тук като човек, който чувства как водата се надига над главата му. Децата ми гладуват, дай ми назаем четири мери* зърно.“ Богатият човек го погледна дълго и тогава първият слънчев лъч на милостта започна да топи капка лед на алчността. „Няма да ти дам назаем четири мери“, отговори той, „но ще ти подаря осем, но трябва да изпълниш едно условие.“ „Какво да правя?“, каза бедният човек. „Когато умра, ще бдиш три нощи до гроба ми.“ Селянинът се смути от тази молба, но в нуждата, в която се намираше, би се съгласил на всичко; затова прие и занесе зърното у дома.

Изглеждаше сякаш богаташът е предвидил какво ще се случи, защото след три дни той внезапно се строполил мъртъв. Никой не знаел точно как се е случило това, но никой не скърбел за него. Когато го погребали, беднякът си спомнил обещанието си; той с готовност би се освободил от него, но си помислил: „В края на краищата, той постъпил добре с мен. Хранил съм гладните си деца с неговото зърно и дори да не е така, където веднъж съм дал обещанието си, трябва да го спазя.“ Привечер той отишъл в гробището и седнал на надгробната могила. Всичко било тихо, само луната се показвала над гроба и често прелитала бухал и издавала меланхоличния си вик. Когато слънцето изгряло, беднякът се прибрал в безопасност у дома си и по същия начин втората нощ преминала спокойно. Вечерта на третия ден почувствал странно безпокойство, струвало му се, че нещо ще се случи. Когато излязъл, видял до гробището човек, когото никога преди не бил виждал. Той вече не беше млад, имаше белези по лицето си, а очите му се оглеждаха остро и нетърпеливо наоколо. Беше изцяло покрит със стара мантия и не се виждаше нищо освен големите му ботуши за езда. „Какво търсиш тук?“, попита селянинът. „Не те ли е страх от самотния гроб?“

— Не търся нищо — отговори той — и от нищо не се страхувам! Приличам на младежа, който тръгна да се учи да трепери и получи труда си за мъките си, но получи царската дъщеря за жена и голямо богатство с нея, само че аз останах беден. Не съм нищо друго освен платен войник и смятам да пренощувам тук, защото нямам друг подслон. — Ако не се страхуваш — каза селянинът, — остани с мен и ми помогни да пазя онзи гроб там.

„Да пази е работа на войник“, отвърна той, „каквото и да ни се случи тук, било то добро или лошо, ще си го споделим.“ Селянинът се съгласи и те седнаха заедно на гроба.

Всичко беше тихо до полунощ, когато изведнъж във въздуха се чу пронизително свистене и двамата наблюдатели видяха Злия да стои физически пред тях. „Махайте се, дрипави хора!“, извика им той, „човекът, който лежи в този гроб, е мой; искам да го взема и ако не си тръгнете, ще ви скъсам вратовете!“ „Господине с червеното перо“, каза войникът, „вие не сте мой капитан, нямам нужда да ви се подчинявам и още не съм се научил да се страхувам. Махайте се, ние ще си останем да седим тук.“

Дяволът си помислил: „Парите са най-доброто нещо, с което да се докопаме до тези двама скитници.“ Затова започнал да свири по-тиха мелодия и попитал съвсем любезно дали не биха приели торба с пари и не биха се прибрали с нея? „Струва си да се чуе“, отвърнал войникът, „но една торба със злато няма да ни е от полза. Ако ни дадете толкова, колкото може да се побере в един от ботушите ми, ще напуснем полето и ще си тръгнем.“

— Нямам чак толкова много в себе си — каза Дяволът, — но ще го донеса. В съседния град живее един обменител на пари, който е мой добър приятел и с готовност ще ми го даде. — Когато Дяволът изчезна, войникът свали левия си ботуш и каза: — Скоро ще му откъснем носа на въглищаря, само ми дай ножа си, другарю. — Той отряза подметката на ботуша и я сложи във високата трева близо до гроба, на ръба на дупка, която беше наполовина обрасла. — Това ще стане — каза той, — сега може да дойде коминочистачът.

И двамата седнаха и зачакаха и не след дълго Дяволът се върна с малка торбичка злато в ръка. „Просто го изсипи вътре“, каза войникът, повдигайки леко ботуша, „но това няма да е достатъчно.“

Черният изтърси всичко, което имаше в торбата; златото се изсипа, а ботушът остана празен. „Глупав Дяволе!“, извика войникът, „няма да стане! Не казах ли ти веднага? Върни се и донеси още.“ Дяволът поклати глава, отиде си и след час дойде с много по-голяма торба под мишница. „Сега го изсипи вътре!“, извика войникът, „но се съмнявам, че ботушът няма да е пълен.“ Златото звънна, докато падаше, но ботушът остана празен. Дяволът се вгледа в себе си с пламенните си очи и се убеди в истината. „Имаш срамно големи прасци!“, извика той и направи крива гримаса. „Мислеше ли си“, отвърна войникът, „че имам разцепен крак като теб? Откога си толкова стиснат? Гледай да събереш повече злато, иначе сделката ни ще се провали!“ Злият отново тръгна. Този път се задържа по-дълго и когато най-накрая се появи, се задъхваше под тежестта на чувал, който лежеше на раменете му. Той го изля в ботуша, който беше също толкова далеч от това да се напълни, колкото и преди. Той се разяри и тъкмо щеше да изтръгне ботуша от ръцете на войника, но в този момент първият лъч на изгряващото слънце изгря от небето и Злият дух избяга с гръмки писъци. Горката душа беше спасена.

Селянинът искал да раздели златото, но войникът казал: „Дай това, което ми се пада на жребия, на бедните, аз ще дойда с теб в колибата ти и заедно ще живеем в мир и покой с останалото, докато Бог е благоволил.“

Facebook

Whatsapp

Messenger Telegram

Котка и мишка