Време за четене: 24 мин
Отдавна, много отдавна живял един шивач, който имал трима сина и една коза. И тъй като всички се изхранвали само с нейното мляко, трябвало да я гледат добре и затова всеки ден я водели на ливадата да пасе. Редували се синовете един след друг.
Веднъж големият син я завел на гробищата, където шумата била най-хубава, и я пуснал да пасе и да тича на воля. Стъмнило се и трябвало да се прибират. Той я попитал:
— Сита ли си, козичке?
Козата изврещяла:
— Нима трябва да се пита?
пасох много и съм сита.
Ме-е, ме-е!
— Да се прибираме тогава — рекъл момъкът, хванал края на въжето й, завел я в кошарата и я вързал.
— Напаса ли се козата? — попитал старият шивач.
— Нима трябва да се пита. Паса много и е сита — отвърнал синът.
Но бащата решил сам да се увери. Отишъл в кошарата, погалил милото добиче и попитал:
— Сита ли си наистина, козичке?
Козата изврещяла:
— От какво да бъда сита?
В оня пущинак цял ден
по гробове голи скитах
и не зърнах лист зелен.
Ме-е, ме-е!
— Това ли трябваше да чуя! — викнал шивачът, изтичал вкъщи и рекъл на момъка:
— Защо лъжеш, че козата е сита? Оставил си я гладна.
Разгневил се, грабнал дървения аршин от стената, набил сина си и го изгонил.
На други ден дошъл ред на средния син. Избрал той място до градинския плет, където шумата била най-хубава, и козата опасла всичко. Стъмнило се и трябвало да се прибират. Попитал я:
— Сита ли си, козичке?
Козата изврещяла:
— Нима трябва да се пита?
Пасох много и съм сита.
Ме-е, ме-е!
— Да се прибираме тогава — рекъл момъкът, завел я у дома и я вързал в кошарата.
— Напаса ли се козата? — попитал старият шивач.
— Нима трябва да се пита? Паса много и е сита — отвърнал синът.
Шивачът не му повярвал, отишъл в кошарата и попитал:
— Сита ли си наистина, козичке?
Козата изврещяла:
— От какво да бъда сита?
В оня пущинак цял ден
по гробове голи скитах
и не зърнах лист зелен.
Ме-е, ме-е!
— Злодей! — викнал шивачът. — Оставил гладно кроткото добиче!
Изтичал вкъщи, набил момъка с аршина и го изгонил.
Дошло ред на малкия син. Решил той добре да свърши работата си, потърсил гъсти храсти с хубава шума и пуснал козата да пасе. Стъмнило се и трябвало да се прибират. Попитал я:
— Сита ли си, козичке?
Козата изврещяла:
— Нима трябва да се пита?
Пасох много и съм сита.
Ме-е, ме-е!
— Да се прибираме тогава — рекъл момъкът, завел я в кошарата и я вързал.
— Напаса ли се козата? — попитал старият шивач.
— Нима трябва да се пита? Паса много и е сита. — отвърнал синът.
Не повярвал шивачът, отишъл в кошарата и попитал:
— Сита ли си наистина, козичке?
Злобното добиче изврещяло:
— От какво да бъда сита?
В оня пущинак цял ден
по гробове голи скитах
и не зърнах лист зелен.
Ме-е, ме-е!
— Ей, че лъжливо котило! — викнал шивачът. — Кой от кой по-мързелив! Но няма да ви позволя да се подигравате с мене!
Кипнал от гняв, изтичал вкъщи, напердашил здравата с аршина клетия момък и го изхвърлил през вратата.
Останал старият шивач сам с козата. Отишъл на другата сутрин в кошарата, погалил козата и рекъл:
— Ела, милото ми добиче, аз ще те водя на ливадата.
Хванал края на въженцето й и я завел сред зелени храсти и млади фиданки, каквито козите много обичат.
— Яж сега, колкото ти душа иска — рекъл й той, оставил я да пасе до вечерта и накрая попитал:
— Стига ли ти, козичке?
Козата изврещяла:
— Нима трябва да се пита?
Пасох много и съм сита.
Ме-е, ме-е!
— Да се прибираме тогава — рекъл шивачът, завел я в кошарата и я вързал.
Ала на излизане се обърнал още веднъж и рекъл:
— Сега най-сетне наистина си сита!
Но козата показала и пред него лошотията си и пак изврещяла:
— От какво да бъда сита?
В оня пущинак цял ден
по гробове голи скитах
и не зърнах лист зелен.
Ме-е, ме-е!
Чул това шивачът, сепнал се и разбрал, че без причина е изпъдил синовете си. И викнал:
— Чакай ти, неблагодарна твар! Малко ти е да те изгоня. Ще те наредя така, че да не смееш вече да се мернеш пред почтени шивачи.
Изтичал вкъщи, взел си бръснача, насапунисал главата на козата и я обръснал така, че кожата й станала гладка като длан.
И понеже си помислил, че ще й направи голяма чест, ако я удари с аршина, грабнал камшика и я напердашил. Изплашила се ужасно козата, скъсала въженцето и побягнала.
Останал шивачът сам-самичък вкъщи и се затъжил за синовете си, но никой не знаел къде са отишли.
Големият станал чирак на един дърводелец, учил прилежно и търпеливо занаята, а когато минало уреченото време и той решил да си върви, майсторът му подарил една масичка. Тя била от обикновено дърво и на вид не представлявала нищо особено, но имала едно чудно свойство. Поставиш ли я някъде и речеш ли: „Сложи, масичке“, добрата масичка мигновено се застилала с чиста покривка, а по нея се нареждали чиния, нож и вилица, до тях, колкото място имало, блюдо с варено и печено месо.
Искряла и голяма чаша с червено вино — да ти е драго да гледаш.
Момъкът си помислил, че с такава масичка може да изкара доволно цял живот, тръгнал весел по света и нехаел дали някоя страноприемница е добра или лоша и дали ще намери в нея нещо за ядене или не. Понякога изобщо не се отбивал в страноприемница, а спирал сред нивята, в гората или на някоя полянка, където му се харесвало, свалял масичката от гърба си, поставял я пред себе си и виквал: „Сложи, масичке“. И по нея веднага се нареждало всичко, каквото пожелаел.
Накрая му минало през ума да се завърне при баща си, като се надявал, че гневът му се е уталожил и че шивачът сигурно ще го приеме на драго сърце със сложи-масичката. Поел пътя за родния край и вечерта случайно се отбил в една страноприемница, пълна с хора.
Поздравили го те с добре дошъл и го поканили да седне и да похапне с тях, защото ястията вече се били свършили.
— Не — отвърнал момъкът, — няма да късам залъка от устата ви, по-добре аз да ви нагостя.
Разсмели се те, помислили, че се шегува. Но той поставил дървената масичка насред стаята и рекъл:
— Сложи, масичке!
Покрила се мигновено масичката с ястия, каквито и съдържателят не би могъл да наготви, и приятна миризма лъхнала в носовете на хората.
— Заповядайте, яжте, драги приятели — рекъл момъкът.
И хората, като видели, че не се шегува, не чакали да ги кани повторно, приближили столовете си и започнали да се гощават. Но най-много ги учудило едно: щом някое блюдо се изпразвало, на негово място веднага се появявало друго, пълно догоре.
Съдържателят стоял в един ъгъл и наблюдавал чудото. Не знаел какво да каже, но си помислил: „Няма да е лошо да имам такъв готвач в страноприемницата.“
Дърводелецът и гостите му се веселили до късна нощ, но накрая отишли да спят. Легнал си и момъкът, като преди това поставил вълшебната масичка до стената.
Но съдържателят не заспал, защото мислите му не го оставяли на мира; дошло му на ум, че в таванската стая сред вехториите имало една стара масичка, точно такава на вид. Донесъл я тихо и я сменил с вълшебната.
На другата сутрин момъкът платил за нощувката, взел си и масичката, без дори за миг да се усъмни, че не е истинската и тръгнал по пътя си. Стигнал по пладне в родната си къща и баща му го посрещнал много радостно.
— Е, синко, на какво се научи? — попитал го той.
— Станах дърводелец, татко.
— Хубав занаят — отвърнал старецът. — Ами какво донесе от гурбета?
— Тази масичка е най-хубавото, нещо което донесох, татко.
Погледнал я шивачът от всички страни и рекъл:
— Не си тогава голям майстор. Масичката е стара и грозна.
— Но е сложи-масичка — отвърнал синът. — Щом я поставя някъде и й кажа да сложи, веднага върху нея се появяват чудесни ястия и едно вино, да ти е драго да го гледаш. Отиди да поканиш всички роднини и приятели да дойдат да хапнат и пийнат веднъж, както трябва; масичката ще засити всички.
Събрали се гостите, поставил той масичката в средата на стаята и казал:
— Сложи, масичке!
Ала масичката не се мръднала и останала празна като всяка друга обикновена маса. Сетил се клетият момък, че са му сменили масичката и се засрамил, че излязъл лъжец. А роднините му се изсмели в лицето и се прибрали по домовете си ни яли, ни пили.
Извадил бащата колкото плат му бил останал и пак почнал да крои и шие, а синът започнал да работи при един майстор дърводелец.
Средният син попаднал при един мелничар и останал да се изучи при него. Минало уреченото време и майсторът му рекъл:
— Ти беше добър и работлив, затова ще ти подаря едно по-особено магаре — то не тегли кола и не носи чували.
— Тогава каква полза от него? — попитал момъкът.
— Бълва злато — отвърнал мелничарят. — Щом му постелеш отдолу платно и кажеш: „Бриклебрит“, кроткото добиче ще почне да бълва жълтици и отпред, и отзад.
— Чудесна работа — рекъл момъкът, сбогувал се с майстора и тръгнал по света.
Имал ли нужда от злато, трябвало само да каже на магарето „Бриклебрит“ и веднага започвали да се сипят жълтици; после само ги събирал от земята. Където и да отидел, купувал най-хубавото — и колкото по-скъпо струвало, толкова по-добре, защото джобът му винаги бил пълен.
Като поскитал известно време по света, хрумнало му да навести баща си:
— Щом се връщам със златното магаре, той ще забрави гнева си и ще ме посрещне добре.
Не щеш ли, попаднал в същата страноприемница, където сменили масичката на неговия брат. Водел магарето си и съдържателят понечил да отведе добичето и да го върже, но момъкът рекъл:
— Не си прави труд. Аз сам ще заведа моя Сивчо в обора и сам ще го вържа, защото трябва да знам къде е.
Съдържателят се учудил и си помислил, че човек, който се грижи сам за магарето си, сигурно няма да похарчи много пари за ядене и за пиене. Но когато пътникът бръкнал в джоба си, извадил две жълтици и му поръчал да донесе само най-отбрани неща, съдържателят облещил очи, изтичал и купил най-хубавото, което успял да намери. Нагостил се пътникът и попитал какво още дължи. Съдържателят надписал двойно и казал, че трябва да се добавят още две-три жълтици. Бръкнал момъкът в джоба си, но жълтиците му се били свършили.
— Почакай малко, кръчмарю — рекъл той, — ще отида да взема пари.
Но взел и покривката на масата със себе си.
Съдържателят недоумявал какво означава това и бил много любопитен. Примъкнал се след него и понеже пътникът залостил вратата на обора, надзърнал през една чворова дупка.
Постлал пътникът покривката под магарето, викнал „Бриклебрит“ и добичето мигновено почнало да бълва злато отпред и отзад, просто като че ли по земята валял златен дъжд.
„Брей — казал си съдържателят, — я колко бързо сече жълтиците! Не е лошо да има човек такава кесия.“
Платил пътникът вечерята си и легнал да спи. А през нощта съдържателят се промъкнал в обора, извел майстора на жълтици и вързал на негово място друго магаре.
Сутринта момъкът станал рано и потеглил отново на път с магарето, като мислел, че е истинското. По пладне стигнал в родната си къща. Зарадвал се баща му като го видял и го посрещнал радушно.
— Какво стана от тебе, синко? — попитал старецът.
— Мелничар, татко — отговорил той.
— Ами какво донесе от гурбета?
— Само едно магаре.
— Магарета тук, колкото искаш — рекъл бащата, — бих предпочел да е коза.
— Но това магаре не е обикновено, а златно — рекъл синът. — Викна ли му „Бриклебрит“, доброто добиче започва да бълва жълтици. Я иди и повикай всички роднини, искам да ги направя богати!
— Чудесно — рекъл шивачът, — тогава не е нужно да се мъча и занапред с иглата.
Скочил и отишъл да повика роднините. Събрали се те, поканил ги момъкът да седнат, постлал платно и довел магарето в стаята.
— Внимавайте сега! — рекъл той.
После викнал „Бриклебрит“, но магарето избълвало отзад не злато, а нещо друго. Видяло се, че магарето не владее изкуството да прави жълтици — не всяко магаре е толкова способно. Клетият мелничар провесил нос, разбрал, че са го измамили и помолил роднините за прошка. А те се прибрали по домовете си бедни както преди.
Нямало какво да се прави — старецът се заловил пак за иглата, а момъкът се хванал на работа при един мелничар.
Малкият брат отишъл чирак при един ковач, но за този занаят трябвало голямо умение и затова той останал да работи най-дълго, за да го изучи добре. А братята му разказали в писмо как не им провървяло, как съдържателят на страноприемницата последната вечер им откраднал вълшебната масичка и златното магаре.
Изучил накрая момъкът ковашкия занаят и се приготвил да си върви; и тъй като се държал и работил добре, майсторът му подарил една торба и рекъл:
— В торбата има тояга.
— Добре — рекъл момъкът, — торбата мога да метна на гръб и тя ще ми служи, но за какво ми е тоягата? Само ще ми тежи.
— Ще разбереш — отвърнал майсторът. — Ако някой ти причини зло, кажи само „Скочи, тояжке“ и тоягата веднага ще изскочи от торбата и ще заиграе тъй пъргаво по гърбовете на хората, че цяла седмица няма да могат да мръднат. И докато не кажеш „Спри, тояжке“, тя няма да се прибере в торбата.
Благодарил му момъкът, метнал торбата на гръб и щом някой искал да му стори зло, той казвал „Скочи, тояжке“; изкачала веднага тоягата от торбата и изтупвала сюртука или елека на всеки пакостник направо на гърба му, не чакала първо да го съблече.
И тази работа ставала толкова бързо, че докато се обърнел човек, идвал и неговият ред.
Вечерта младият ковач стигнал до страноприемницата, в която измамили братята му. Сложил торбата на масата пред себе си и почнал да разказва какви чудесии видял по света.
— Да — рекъл той, — човек може да намери и някоя сложи-масичка или златно магаре и тям подобни; все хубави неща, наистина, не са за изхвърляне, но те не са нищо в сравнение със съкровището, което спечелих аз и го нося ей в тази торба.
Съдържателят наострил уши. „Какво ли може да има в торбата? — помислил си той. — Сигурно е пълна със скъпоценни камъни и ще бъде справедливо, ако остане моя. Я да си опитам късмета до три пъти.“
Дошло време за спане, легнал пътникът на пейката и си подложил торбата за възглавница. Минало време, съдържателят помислил, че момъкът е заспал дълбоко, примъкнал се, побутнал и подръпнал съвсем лекичко и внимателно торбата, за да я измъкне и да сложи друга на мястото й. А ковачът отдавна само това чакал; и щом съдържателят дръпнал по-силно, викнал:
— Скочи, тояжке!
Изскочила тоягата от торбата, заиграла по гърба на съдържателя и го запердашила както си знаела. Съдържателят почнал да моли за милост, но колкото по-силно викал, толкова по-силно налагала тоягата гърба му, докато накрая грохнал безсилен на земята. Тогава момъкът му рекъл:
— Ако не върнеш сложи-масичката и златното магаре, хорото пак ще започне.
— Ох, недей — викнал съдържателят, останал съвсем без сили, — на драго сърце ще върна всичко, само накарай тая проклетия да се прибере в торбата.
Момъкът рекъл:
— Няма да те накажа, а ще ти простя, но вече да не си посмял да вършиш зло!
После викнал:
— Спри, тояжке! — и го оставил на мира.
Тръгнал на другата сутрин ковачът със сложи-масичката и златното магаре към бащиния си дом. Зарадвал се шивачът като го видял и попитал и него на какво се е научил в чуждите земи.
— Станах ковач, татко — отвърнал той.
— Тънък занаят — рекъл бащата. — Ами какво донесе от твоя гурбет?
— Нещо скъпоценно, татко — отвърнал синът, — една тояга в торбата.
— Какво? — викнал бащата. — Тояга ли? Жалко за труда ти!
— Но тя не е обикновена, татко. Кажа ли „Скочи, тояжке“, тя изскача от торбата, здравата заиграва по гърба на този, който ми мисли злото, и не спира, докато той не се просне на земята и не помоли за милост. Виждаш ли, с тази тояга прибрах сложи-масичката и златното магаре, които разбойникът съдържател беше откраднал от братята ми. Повикай ги сега и покани всички роднини да дойдат да хапнат, да пийнат и да си напълнят джобовете с жълтици.
Не вярвал много-много старият шивач, но все пак събрал роднините. Постлал тогава момъкът едно платно в стаята, вкарал магарето и рекъл на брат си:
— Хайде, бате, разговори се с него!
Мелничарят казал „Бриклебрит“ и по платното мигновено почнали да се сипят жълтици, като че ли валял пороен дъжд. И магарето не спряло дотогава, докато всички не си взели колкото могли да носят.
Виждам по очите ти, че си мислиш: („Защо не бях и аз там!“)
После ковачът донесъл масичката и рекъл:
— Хайде, бате, заговори се с нея!
Едва дърводелецът рекъл „Сложи, масичке“, и тя се покрила с много блюда, а в тях имало чудесни ястия. Направили си гощавка, каквато добродушният шивач никога не бил виждал в къщата си. Всички роднини останали до късна нощ, яли, пили и се веселили.
Шивачът заключил иглата, конците, аршина и ютията в един сандък и заживял в мир и радост със синовете си.
Но какво станало с козата, заради която шивачът изгонил някога синовете си? Сега ще ви кажа.
Тя се срамувала, че главата й била гола, намерила една лисича дупка и се спотаила вътре. Върнала се лисицата у дома, а в тъмнината насреща й светнали две големи очи: уплашила се и избягала. Срещнала я мечката и като я видяла тъй силно разтревожена, попитала:
— Какво ти е, Кумице? Видът ти не ми харесва.
— Ох — отвърнала лисицата, — един свиреп звяр се е настанил в дупката ми и блещи огнени очи срещу мене.
— Сега ще го изгоним — рекла мечката.
Тръгнали двете, спрели пред дупката и мечката надникнала вътре; но като видяла огнените очи, и тя се изплашила — не й се искало да се разправя с такъв свиреп звяр и си плюла на петите.
Срещнала я пчелата, видяла, че мечката нещо се е оклюмала и я попитала:
— Защо така си се начумерила, Мецано? Какво стана с твоята веселост?
Мечката отвърнала:
— Широко ти е на тебе около врата и затова приказваш така. В къщата на лисицата се е настанил някакъв свиреп звяр и не можем да го изгоним.
Пчелата рекла:
— Жал ми е за тебе, Мецано. Аз съм бедна, слаба твар и вие дори не ме поглеждате като ме срещнете, но мисля, че ще мога да ви помогна.
Влетяла в лисичата дупка, кацнала на гладко обръснатата глава на козата и така силно я ужилила, че тя подскочила, изврещяла „Ме-е, ме-е“ и побягнала като обезумяла.
И досега никой не знае къде е отишла.
Telegram
Whatsapp
Информация за научен анализ
Показател | Стойност |
|---|---|
| Номер | KHM 36 |
| Преводи | EN, ZH, ES, FR, RU, UA, CZ, PT, JA, DE, VI, TR, IT, PL, NL, RO, HU, DA |
| Индекс на четимост по Björnsson | 37,0 |
| Брой знаци | 17.629 |
| Брой букви | 13.671 |
| Брой изречения | 244 |
| Брой думи | 3.025 |
| Среден брой думи на изречение | 12,40 |
| Думи с повече от 6 букви | 743 |
| Процент дълги думи | 24,6% |
| Соотношение типов и токенов (TTR) | 0,327 |
| Скользящее среднее соотношения типов и токенов (MATTR) | 0,839 |
| Мера текстовой лексической разнообразности (MTLD) | 118,9 |
| Гапаксы | 595 |
| Средняя длина слова | 4,53 |
| Медиана длины предложения | 11,5 |
| 90-й перцентиль длины предложения | 23,0 |
| Брой срички | 5.684 |
| Среден брой срички на дума | 1,88 |
| Думи с три срички | 793 |
| Процент думи с три срички | 26,2% |
| Доля прямой речи | 2,9% |
| Сложность предложений | 2,14 |
| Связки | 210 |
| Референциальная связность | 0,009 |
| Кандидаты персонажей/имен | Сита (6), Бриклебрит (6), Сложи (5), Нима (4), Скочи (4), Защо (3), Няма (2), Спри (2), Хайде (2), Мецано (2) |
| Сеть совместной встречаемости персонажей | Защо - Мецано (1) |
| Кандидаты мотивов/тегов | Братя Грим |
