Върбовото орехче - Приказка на братя Грим

В миналото всеки звук е имал своето значение и приложение. Когато ковашкият чук ехтял, той е викал: „Удряй! Удряй!“ Когато рендето на дърводелеца ехтял, той е казвал: „Ето го! ето го!“ Ако воденичното колело е трябвало да трака, то е казвало: „Помогни, Господи Боже! Помогни, Господи Боже!“ и ако мелничарят е бил измамник и е излизал от мелницата, то е говорило на високонемски и първо е питало бавно: „Кой е там? кой е там?“, след което е отговаряло бързо: „Мелничарят! мелничарят!“ и накрая съвсем бързо: „Той краде смело! Той краде смело! Три пека в бушел.“

По това време птиците също имаха свой собствен език, който всички разбираха; сега той звучи само като чуруликане, крясъци и подсвиркване, а за някои като музика без думи. На птицата обаче ѝ хрумна, че вече няма да бъдат без владетел и ще изберат един от себе си за свой крал. Само един сред тях, зеленият дъждосвирец, се противопостави на това. Той беше живял свободно и щеше да умре свободен и тревожно лети насам-натам, викайки: „Къде да отида? Къде да отида?“ Той се оттегли в едно уединено и безлюдно блато и вече не се показваше сред събратята си.

Птиците сега искаха да обсъдят въпроса и в една хубава майска сутрин всички се събраха от горите и полетата: орли и чинки, сови и врани, чучулиги и врабчета, как да ги назова всичките? Дори кукувицата долетя, папунякът, неговият чиновник, който се нарича така, защото винаги се чува няколко дни преди него, и една много малка птичка, която все още нямаше име, се смесиха с групата. Кокошката, която по някаква случайност не беше чула нищо за целия въпрос, беше изумена от голямото тълпа. „Какво, какво, какво ще се прави?“, изкикоти се тя; но петелът успокои любимата си кокошка и каза: „Само богати хора“ и ѝ разказа какво имат под ръка. Решено обаче, че този, който може да лети най-високо, ще бъде Цар. Една дървесна жаба, която седеше сред храстите, когато чу това, извика предупредително: „Не, не, не! не!“, защото си помисли, че много сълзи ще се пролеят заради това; но враната извика: „Гра, гра“ и всичко щеше да отмине мирно. Сега беше решено, че в тази прекрасна сутрин те веднага ще започнат да се издигат, така че отсега нататък никой да не може да каже: „Лесно можех да летя много по-високо, но дойде вечерта и не можех да направя нищо повече.“ По даден сигнал цялата група се издигна във въздуха. Прахът се вдигна от земята, чу се страхотно пърхане, бръмчене и размахване на криле и изглеждаше сякаш се издига черен облак. Малките птици обаче скоро останаха назад. Те не можеха да отлетят по-далеч и паднаха обратно на земята. По-големите птици издържаха по-дълго, но никоя не можеше да се сравни с орела, който се издигна толкова високо, че можеше да изскубе очите на слънцето. И когато видя, че другите не могат да стигнат до него, си помисли: „Защо трябва да летиш още по-високо, ти си Кралят?“ и започна да се спуска отново. Птиците под него веднага му извикаха: „Ти трябва да си нашият Крал, никой не е летял толкова високо, колкото теб.“ — Освен мен! — изкрещя дребосъкът без име, който се беше промъкнал в гръдните пера на орела. И тъй като изобщо не беше уморен, той се издигна и се изкачи толкова високо, че стигна до самите небеса. Когато обаче стигна чак дотук, той сгъна криле и извика надолу с ясен и пронизителен глас: — Аз съм Цар! Аз съм Цар!

„Ти, нашият Царю?“ – извикаха птиците гневно. „Ти си го обхванал с хитрост и хитрост!“ Затова те поставиха още едно условие. Цар трябваше да бъде онзи, който може да слезе най-дълбоко в земята. Как само гъската размаха широките си гърди, когато отново се озова на сушата! Колко бързо петелът издълба дупка! Патицата се измъкна най-зле от всички, защото скочи в един ров, но си изкълчи краката и се заклатушка до съседно езеро, викайки: „Измама, измама!“ Малката птичка без име обаче потърси миша дупка, шмугна се в нея и извика от нея с тихия си глас: „Аз съм Царят! Аз съм Царят!“

„Ти, нашият Царю!“, извикаха птиците още по-гневно. „Мислиш ли, че твоята хитрост ще надделее?“ Те решиха да го държат като затворник в дупката и да го уморят от глад. Бухалът беше поставен за страж пред нея и не трябваше да пуска негодника навън, дори животът ѝ да струваше нещо. Когато се свечери, всички птици се чувстваха много уморени, след като толкова много напрягаха крилете си, затова си легнаха с жените и децата. Само бухалът остана да стои до мишата дупка, гледайки втренчено в нея с големите си очи. Междувременно и тя се беше уморила и си помисли: „Можеш да затвориш едното око, все още ще наблюдаваш с другото и малкият негодник няма да излезе от дупката си.“ Затова тя затвори едното око, а с другото погледна право в мишата дупка. Малкото същество подаде глава навън, надникна и искаше да се измъкне, но бухалът веднага се появи и той дръпна глава назад. Тогава бухалът отвори отново едното око и затвори другото, с намерението да ги затваря поред през цялата нощ.

Но когато следващия път затвори едното око, забрави да отвори и другото и щом и двете ѝ очи се затвориха, заспа. Малкото същество скоро забеляза това и се измъкна.

От този ден нататък бухалът никога не смее да се покаже посред бял ден, защото ако го направи, другите птици я гонят и скубят перата ѝ. Тя лети само през нощта, но мрази и преследва мишки, защото правят такива грозни дупки. Малката птичка също много не желае да се показва, защото се страхува, че ще ѝ струва живота, ако бъде хваната. Тя се промъква из живия плет и когато е напълно в безопасност, понякога вика: „Аз съм крал“ и поради тази причина другите птици я наричат ​​подигравателно „Крал на живия плет“ (Zaunk’nig). Никой обаче не е бил толкова щастлив, колкото чучулигата, че не е нужно да се подчинява на малкия крал. Щом слънцето се появи, тя се издига високо във въздуха и вика: „Ах, колко е красиво това! красиво е това! красиво, красиво! ах, колко е красиво това!“

TelegramWhatsapp

ВКонтакте

Прочетете 5-минутна приказка

Котка и мишка

Учете езици. Щракнете два пъти върху дума.Учете езици в контекст с Childstories.org и Deepl.com.

Информация за научен анализ