Грифонът - Приказка на братя Грим

Имало едно време един цар, но къде царувал и как се казвал, не знам. Нямал син, а единствена дъщеря, която винаги била болна и никой лекар не успял да я излекува. Тогава на царя било предсказано, че дъщеря му ще се нахрани добре с една ябълка. Затова той заповядал да се разгласи из цялото му царство, че който донесе на дъщеря му ябълка, с която тя може да се нахрани добре, ще я вземе за жена и ще стане цар. Това станало известно на един селянин, който имал трима сина, и той казал на най-големия: „Излез в градината и вземи кошница с тези красиви ябълки с червени бузи и ги занеси в двора; може би царската дъщеря ще може да се нахрани добре с тях и тогава ще се ожениш за нея и ще станеш цар.“ Момчето направило така и тръгнало.

След като изминал малко разстояние, срещнал малко железно човече, което го попитало какво има в кошницата. Уеле, защото така го наричали, отговорил: „Жабешки бутчета“. На това малкото човече рекъл: „Добре, така ще бъде и ще си остане“ и си тръгнал. Накрая Уеле стигнал в двореца и съобщил, че е донесъл ябълки, които ще излекуват царската дъщеря, ако ги изяде. Това много зарадвало царя и той заповядал да доведат Уеле пред него; но, уви! когато отворил кошницата, вместо ябълки в нея имало жабешки бутчета, които все още ритали насам-натам. Царят се разгневил и го изгонил от къщата. Когато се прибрал у дома, разказал на баща си как се е случило с него. Тогава бащата изпратил следващия син, който се казвал Сеаме, но всички тръгнали с него, както и с Уеле. Той срещнал и малкото железно човече, което го попитало какво има в кошницата. Сийм казал: „Свинска четина“, а железният човек казал: „Е, така ще бъде и ще си остане.“ Когато Сийм стигнал до кралския дворец и казал, че е донесъл ябълки, с които кралската дъщеря може да се нахрани добре, те не искали да го пуснат вътре и казали, че един човек вече бил там и се е отнесъл с тях като с глупаци.

Сийм обаче настоявал, че със сигурност е взел ябълките и че трябва да го пуснат да влезе. Накрая му повярвали и го завели при краля. Но когато разкрил кошницата, тя имала само свинска четина. Това ужасно разгневило краля, затова заповядал да изгонят Сийм от къщата с камшик. Когато се прибрал, разказал всичко, което му се било случило, тогава най-малкото момче, чието име било Ханс, но винаги наричано Глупавия Ханс, дошло и попитало баща си дали може да дойде с няколко ябълки. „О!“, казал бащата, „ти би бил точно подходящ човек за такова нещо! Щом умните не могат да се справят, какво можеш да направиш ти?“

Момчето обаче не му повярвало и казало: „Наистина, татко, искам да си тръгна.“ „Просто се махай, глупако, трябва да почакаш, докато поумнееш“, казал бащата и се обърнал.

Ханс обаче дръпна задната част на ризата си и каза: „Наистина, татко, искам да отида.“

— Добре тогава, що се отнася до мен, можеш да си тръгваш, но скоро ще се върнеш у дома! — отвърна старецът със злобен глас. Момчето обаче се зарадва изключително много и подскочи от радост. — Добре, дръж се като глупак! С всеки изминал ден ставаш все по-глупав! — повтори бащата. Ханс обаче не се интересуваше от това и не позволи това да му развали удоволствието, но тъй като беше нощ, той реши, че може да изчака до утре, защото не можеше да отиде в двора този ден.

Цяла нощ не можеше да заспи в леглото си и ако задремеше за миг, сънуваше красиви девойки, дворци, злато, сребро и всякакви подобни неща. Рано сутринта той тръгна по пътя си и веднага след това дребният, опърпан на вид мъж в железни дрехи дойде при него и го попита какво носи в кошницата. Ханс му отговори, че носи ябълки, с които царската дъщеря ще се нахрани добре. „Тогава“, каза дребният мъж, „така ще бъдат и ще си останат.“

Но в двора никой от тях не пуснал Ханс вътре, защото казали, че двама вече били там и им казали, че носят ябълки, и едната от тях имала жабешки бутчета, а другата – свинска четина. Ханс обаче твърдо настоявал, че със сигурност няма жабешки бутчета, а едни от най-красивите ябълки в цялото кралство. Докато говорел толкова любезно, портиерът си помислил, че не лъже, и го поканил да влезе, и той бил прав, защото когато Ханс отворил кошницата си в присъствието на краля, от нея се разсипали златистожълти ябълки. Кралят се зарадвал и заповядал да занесат някои от тях на дъщеря му, а след това зачакал с нетърпение да му съобщят за ефекта, който са имали. Но не след дълго му донесли новина: но кой мислиш, че е дошъл? Беше самата му дъщеря! Щом яла от тези ябълки, тя оздравяла и скочила от леглото си.

Радостта, която изпитал кралят, не може да се опише! Но сега той не искал да даде дъщеря си за жена на Ханс и казал, че първо трябва да му направи лодка, която ще се движи по-бързо по сушата, отколкото по вода. Ханс се съгласил с условията, прибрал се вкъщи и разказал как му се е получило. Тогава бащата изпратил Уеле в гората да направи такава лодка. Той работел усърдно и през цялото време подсвирквал. По обяд, когато слънцето било най-високо, дошъл малкият железен човек и го попитал какво прави? Уеле му отговорил: „Дървени купи за кухнята.“ Железният човек казал: „Така ще бъде и ще си остане.“ До вечерта Уеле си помислил, че вече е направил лодката, но когато поискал да се качи в нея, нямал нищо друго освен дървени купи. На следващия ден Сеаме отишъл в гората, но всичко вървяло с него точно както с Уеле.

На третия ден Глупавият Ханс си тръгнал. Работил много усърдно, така че цялата гора ехтяла от тежките удари на лодката, а през цялото време пеел и подсвирквал весело. По обяд, когато било най-горещо, малкият човек се върнал и попитал какво прави? „Лодка, която ще се движи по-бързо по сушата, отколкото по водата“, отвърнал Ханс, „и когато я завърша, ще взема за жена царската дъщеря.“ „Е,“ казал малкият човек, „такава ще бъде и ще си остане.“ Вечерта, когато слънцето се превърнало в злато, Ханс завършил лодката си и всичко необходимо за нея. Качил се в нея и гребал до двореца. Лодката се носела бързо като вятъра. Царят я видял отдалеч, но още не дал дъщеря си на Ханс и казал, че първо трябва да изведе сто заека на паша от ранна сутрин до късна вечер, и ако един от тях избяга, няма да получи дъщеря си. Ханс се задоволил с това и на следващия ден отишъл със стадото си на пасището, като много внимавал никое от тях да не избяга.

Не след много часове дошъл слуга от двореца и казал на Ханс, че трябва незабавно да ѝ даде заек, защото неочаквано били дошли гости. Ханс обаче много добре знаел какво означава това и казал, че няма да ѝ даде; царят можел да сложи на госта си заешка супа на следващия ден. Прислужницата обаче не повярвала на отказа му и накрая започнала да му се ядосва. Тогава Ханс казал, че ако царската дъщеря дойде сама, той ще ѝ даде заек. Прислужницата разказала това в двореца и дъщерята наистина отишла сама. Междувременно обаче малкият мъж отново дошъл при Ханс и го попитал какво прави там? Той казал, че трябва да наблюдава сто заека и да се увери, че никой от тях не избяга, и тогава може да се ожени за царската дъщеря и да стане крал. „Добре“, казал малкият мъж, „има свирка за теб и ако някой от тях избяга, просто свирни с нея и тогава той ще се върне отново.“ Когато царската дъщеря дошла, Ханс ѝ дал заек в престилката ѝ; но когато тя измина около сто крачки с него, той подсвирна и заекът изскочи от престилката и преди тя да успее да се обърне, се върна при стадото. Когато се свечери, зайчето подсвирна още веднъж, огледа дали всички са там и след това ги подкара към двореца.

Кралят се зачудил как Ханс е успял да заведе сто зайци на паша, без да загуби нито един от тях; той обаче още не искал да му даде дъщеря си и казал, че сега трябва да му донесе перо от опашката на Грифона. Ханс веднага тръгнал и тръгнал право напред. Вечерта стигнал до един замък и там поискал нощувка, защото по това време нямало ханове. Господарят на замъка му обещал това с голямо удоволствие и го попитал къде отива? Ханс отговорил: „При Грифона“. „О! При Грифона! Казват ми, че знае всичко, а аз съм загубил ключа от железен сандък за пари; така че може би ще бъдеш така добър да го попиташ къде е.“ „Да, наистина“, казал Ханс, „скоро ще го направя.“

Рано на следващата сутрин той продължил път и по пътя си стигнал до друг замък, където отново пренощувал. Когато хората, които живеели там, научили, че отива при Грифона, те казали, че в къщата имат болна дъщеря и че вече са опитали всички средства да я излекуват, но никой от тях не ѝ е помогнал, и дали би могъл да бъде така добър да попита Грифона какво би направило дъщеря им отново здрава? Ханс казал, че с удоволствие ще го направи и продължил напред. Тогава стигнал до едно езеро и вместо ферибот там стоял висок, висок мъж, който трябвало да прекара всички през езерото. Мъжът попитал Ханс къде пътува? „Към Грифона“, казал Ханс. „Тогава, когато стигнеш при него“, казал мъжът, „просто го попитай защо съм принуден да пренасям всички през езерото.“

— Да, наистина, непременно ще го направя — каза Ханс. Тогава мъжът го вдигна на раменете си и го пренесе. Най-накрая Ханс стигна до къщата на грифона, но вкъщи беше само жена му, а не самият грифон. Тогава жената го попита какво иска? Тогава той ѝ разказа всичко: че трябва да извади перо от опашката на грифона и че има замък, където са загубили ключа от сандъка си с пари, и трябва да попита грифона къде е? Че в друг замък дъщерята е болна и трябва да научи какво ще я излекува? А недалеч оттам имало езеро и човек край него, който бил принуден да пренася хора през него, и той много искал да разбере защо човекът е длъжен да го прави.

Тогава жената казала: „Но виж, скъпи приятелю, никой християнин не може да говори с Грифона; той ги поглъща всичките; но ако искаш, можеш да легнеш под леглото му и през нощта, когато той спи съвсем дълбоко, можеш да се протегнеш и да издърпаш перце от опашката му, а що се отнася до нещата, които ще научиш, аз сам ще те попитам за тях.“ Ханс бил напълно доволен от това и се пъхнал под леглото. Вечерта Грифонът се прибрал и щом влязъл в стаята, казал: „Жено, усещам християнин.“ „Да“, казала жената, „един беше тук днес, но си тръгна“; и Грифонът не казал нищо повече.

Посред нощ, когато Грифонът хъркаше силно, Ханс се протегна и откъсна перо от опашката му. Грифонът се събуди веднага и каза: „Жено, усещам миризма на християнин и ми се струва, че някой ме дърпа за опашката.“ Жена му каза: „Сигурно си сънувал, а аз ти казах и преди, че днес тук е бил християнин, но си е отишъл. Разказваше ми какви ли не неща, че в един замък са загубили ключа от сандъка си с пари и не могат да го намерят никъде.“ „О, глупаци!“, каза Грифонът, „ключът е в дървената къща под един труп зад вратата.“

„И тогава той каза, че в друг замък дъщерята е болна и не знаят лек, който да я излекува.“ „О, глупаците!“, каза Грифонът. „Под стъпалата на мазето една жаба си е направила гнездо от косата ѝ и ако си върне косата, ще оздравее.“ „И тогава той каза още, че имало езеро и човек край него, който бил принуден да пренася всички.“ „О, глупакът!“, каза Грифонът. „Ако само сложи един човек по средата, никога няма да му се наложи да пренася друг.“ Рано на следващата сутрин Грифонът стана и излезе. Тогава Ханс излезе изпод леглото и имаше красиво перо и беше чул какво е казал Грифонът за ключа, за дъщерята и за лодкаря.

Жената на грифона му повторила всичко още веднъж, за да не го забрави, и след това той се върнал у дома. Първо стигнал до мъжа край езерото, който го попитал какво е казал грифонът, но Ханс отговорил, че първо трябва да го пренесе, а после ще му разкаже. И така, мъжът го пренесъл, а когато свършил, Ханс му казал, че всичко, което трябва да направи, е да остави един човек по средата на езерото и тогава никога повече няма да се налага да носи. Мъжът бил изключително зарадван и казал на Ханс, че от благодарност ще го преведе още веднъж през езерото и обратно. Но Ханс казал „не“, че ще му спести труда, той вече бил съвсем доволен, и продължил пътя си.

Тогава той стигнал до замъка, където дъщерята била болна; взел я на раменете си, защото не можела да ходи, и я слязъл по стълбите на мазето, извадил жабешкото гнездо изпод най-долното стъпало и го дал в ръката ѝ. Тя скочила от рамото му и се качила по стълбите пред него, и била напълно оздравяла. Тогава бащата и майката се зарадвали безкрайно много и даривали Ханс с подаръци от злато и сребро, и с каквото друго пожелал, което му давали. И когато стигнал до другия замък, веднага влязъл в дървената къща, намерил ключа под дървения труп зад вратата и го занесъл на господаря на замъка.

Той също беше не малко доволен и даде на Ханс като награда голяма част от златото, което беше в сандъка, и всякакви други неща, като крави, овце и кози. Когато Ханс пристигнал при краля с всички тези неща – парите, златото, среброто, кравите, овцете и козите, кралят го попитал как ги е получил. Тогава Ханс му казал, че Грифонът дава на всеки, каквото пожелае. Кралят си помислил, че сам може да използва такива неща, и тръгнал към Грифона; но когато стигнал до езерото, случило се така, че той бил първият, който пристигнал там след Ханс, и мъжът го пуснал насред него и си тръгнал, а кралят се удавил. Ханс обаче се оженил за дъщерята и станал крал.

TelegramWhatsapp

ВКонтакте

Прочетете 5-минутна приказка

Котка и мишка

Учете езици. Щракнете два пъти върху дума.Учете езици в контекст с Childstories.org и Deepl.com.

Информация за научен анализ