Хвойновото дърво -

Отдавна, цели две хиляди години, е живял един богат човек, който имал красива и благочестива съпруга и се обичали много. Те обаче нямали деца, макар че много ги желаели, а жената се молела за тях денем и нощем, но все още нямали. Пред къщата им имало двор, в който растяла хвойна. Един зимен ден жената стояла под нея и си белела ябълка. Докато си белела ябълката, си порязала пръста и кръвта паднала върху снега. „Ах“, казала жената, въздъхнала тежко, погледнала кръвта пред себе си и била много нещастна. „Ах, да имах само дете, червено като кръв и бяло като сняг!“

И докато говореше така, тя се зарадва съвсем и почувства, че точно това ще се случи. После влезе в къщата и мина един месец, и снегът изчезна, и два месеца, и всичко се раззелени, и три месеца, и всички цветя изникнаха от земята, и четири месеца, и тогава всички дървета в гората станаха по-гъсти, и зелените клони се преплетоха плътно, и птиците пееха, докато гората ехтеше и цветовете не паднаха от дърветата. После петият месец мина и тя застана под хвойновото дърво, което ухаеше толкова сладко, че сърцето ѝ подскочи, и тя падна на колене и беше извън себе си от радост, и когато шестият месец мина, плодовете бяха едри и хубави, и тогава тя се успокои, а на седмия месец тя грабна хвойновите плодове и ги изяде лакомо, после се разболя и натъжи, после мина осмият месец и тя повика мъжа си и се разплака и каза: „Ако умра, тогава ме погребете под хвойновото дърво.“ Тогава тя се чувствала съвсем утешена и щастлива, докато не изтекъл следващият месец, и тогава родила дете, бяло като сняг и червено като кръв, и когато го видяла, била толкова възхитена, че умряла.

Тогава съпругът ѝ я погребал под хвойната и започнал да плаче горчиво; след известно време се успокоил и макар че все още плачел, можел да го понесе и след още известно време си взел друга жена.

От втората си съпруга той имал дъщеря, Марлинхен, но детето на първата му съпруга било малко синче, червено като кръв и бяло като сняг. Когато жената погледнала дъщеря си, тя много я обичала, но после погледнала малкото момче и това сякаш я разкъсало право в сърцето, защото ѝ хрумнала мисълта, че той винаги ще ѝ пречи и тя непрекъснато мислила как да получи цялото богатство за дъщеря си. Злият дух изпълнил ума ѝ с това, докато тя се ядосала съвсем на малкото момче и го удряла тук и там, докато нещастното дете не изпаднало в постоянен ужас, защото когато излизало от училище, нямало мир никъде.

Един ден жената се качила горе в стаята си, а малката ѝ дъщеря също се качила и казала: „Мамо, дай ми една ябълка.“

— Да, дете мое — каза жената и ѝ подаде хубава ябълка от сандъка, но сандъкът имаше голям тежък капак с голяма остра желязна ключалка. — Мамо — каза малката дъщеря, — не трябва ли и брат ми да има една?

Това ядоса жената, но тя каза: „Да, когато излезе от училище.“

И когато видя от прозореца, че той идва, сякаш Дяволът влезе в нея, тя грабна ябълката и я взе от дъщеря си, казвайки: „Няма да ядеш преди брат си.“

После хвърли ябълката в сандъка и го затвори. Тогава малкото момче влезе през вратата и Дяволът я накара да му каже любезно: „Сине мой, искаш ли една ябълка?“ и тя го погледна злобно.

„Мамо“, каза малкото момче, „колко ужасно изглеждаш! Да, дай ми една ябълка.“

Тогава ѝ се стори сякаш принудена да му каже: „Ела с мен“ и тя отвори капака на сандъка и каза: „Извади си една ябълка“ и докато малкото момче се навеждаше вътре, Дяволът я подкани и тя затвори капака, а главата му отлетя и падна сред червените ябълки.

Тогава тя беше обзета от ужас и си помисли: „Само да можех да ги накарам да си помислят, че не съм го направила аз!“ Затова се качи горе в стаята си при скрина си, извади бяла кърпичка от най-горното чекмедже, постави отново главата на врата, сгъна кърпичката така, че нищо да не се вижда, и го сложи на стол пред вратата, а ябълката му сложи в ръката.

След това Марлинхен влезе в кухнята при майка си, която стоеше до огъня с тенджера с гореща вода пред себе си, която непрекъснато бъркаше.

— Мамо — каза Марлинхен, — брат ми седи на вратата, изглежда съвсем бял и държи ябълка в ръка. Помолих го да ми даде ябълката, но той не ми отговори и аз много се уплаших.

— Върни се при него — каза майка ѝ — и ако не ти отговори, удари го по ухото.

И така, Марлинхен отишла при него и казала: „Братко, дай ми ябълката.“ Но той мълчал, а тя го ударила по ухото, на което главата му паднала. Марлинхен се ужасила, започнала да плаче и да крещи, изтичала при майка си и казала: „Уви, майко, откъснах главата на брат си!“ И тя плакала, плакала и не могла да се утеши.

— Марлинхен — каза майката, — какво си направил? Но мълчи и никой не казвай; вече нищо не се прави, ще го направим на кръвожадни пудинги.

Тогава майката взе малкото момченце, наряза го на парчета, сложи го в тигана и го направи на черни пудинги; но Марлинхен стоеше настрани и плачеше, и всичките ѝ сълзи паднаха в тигана, така че нямаше нужда от сол.

Тогава бащата се върнал у дома, седнал да вечеря и попитал: „А къде е синът ми?“ И майката сервирала голямо ястие с кръвни колбаси, а Марлинхен се разплакал и не могъл да спре.

Тогава бащата отново попитал: „Но къде е синът ми?“ „А“, казала майката, „той е отишъл през страната при прадичото на майка си; ще остане там известно време.“

„И какво ще прави там? Дори не ми каза „довиждане“.“

„О, той искаше да отиде и ме попита дали може да остане шест седмици, там се грижат добре за него.“

„Ах“, казал мъжът, „чувствам се толкова нещастен, че може би всичко ще е наред. Трябваше да се сбогува с мен.“ С това той започнал да яде и казал: „Марлинхен, защо плачеш? Брат ти със сигурност ще се върне.“ После казал: „Ах, жено, колко е вкусна тази храна, дай ми още.“

И колкото повече ядеше, толкова повече искаше да има и каза: „Дай ми още, няма да имаш нищо. Струва ми се, че всичко е мое.“ И той ядеше, ядеше и хвърляше всички кости под масата, докато не свърши всичко. Но Марлинхен отиде до скрина си, извади най-хубавата си копринена кърпичка от долното чекмедже, извади всички кости от под масата, завърза ги в копринената си кърпичка и ги изнесе навън през вратата, плачейки с кървави сълзи.

Тогава хвойната започна да се раздвижва, клоните ѝ се разделиха и отново се събраха, сякаш някой се радваше и пляскаше с ръце. В същото време от дървото сякаш се издигна мъгла, а в центъра на тази мъгла тя гореше като огън, и от огъня излетя красива птица, пеейки великолепно, и тя полетя високо във въздуха, и когато тя изчезна, хвойната си остана както преди, а кърпичката с костите вече я нямаше. Марлинхен обаче беше толкова весела и щастлива, сякаш брат ѝ беше още жив. И тя влезе весело в къщата, седна да вечеря и яде.

Но птицата отлетя, кацна на къщата на златар и започна да пее:

Златарят седеше в работилницата си и правеше златна верижка, когато чу птицата, която пееше на покрива му, и песента му се стори много красива. Той стана, но щом прекрачи прага, загуби единия си чехъл. Но той тръгна по средата на улицата с едната обувка и един чорап; беше с престилка, в едната ръка държеше златната верижка, а в другата – клещите, а слънцето грееше ярко на улицата. После той продължи право напред, спря и каза на птицата: „Птичко“, каза той тогава, „колко красиво можеш да пееш! Изпей ми тази песен отново.“

— Не — каза птицата, — няма да я изпея два пъти просто така! Дай ми златната верижка и тогава ще я изпея отново за теб.

— Ето — каза златарят, — ето ти златната верижка, а сега ми изпей пак онази песен.

Тогава птицата долетя, взе златната верижка в десния си нокът, отиде и седна пред златаря и запя:

Тогава птицата отлетяла при един обущар, кацнала на покрива му и запяла:

Обущарят чу това и изтича навън по риза, погледна нагоре към покрива си и беше принуден да държи ръка пред очите си, за да не го заслепи слънцето.

„Птичко“, казал той, „колко красиво можеш да пееш!“ После извикал на вратата си: „Жено, излез навън, ето една птица, виж я, тя просто може да пее хубаво.“

Тогава той повика дъщеря си и децата си, и чираците си, момчета и момичета, и всички те дойдоха по улицата и погледнаха птицата и видяха колко е красива, какви хубави червени и зелени пера има, и как шията ѝ е като истинско злато, и как очите на главата ѝ светят като звезди.

— Птичко — каза обущарят, — сега ми изпей пак онази песен. — Не — каза птицата, — не пея два пъти за нищо; трябва да ми дадеш нещо.

„Жено“, казал мъжът, „иди на тавана, на най-горния рафт има чифт червени обувки, свали ги долу.“ Тогава жената отишла и донесла обувките.

„Ето, птичко“, каза мъжът, „сега ми изпей пак онази песен.“ Тогава птицата долетя, хвана обувките с левия си нокът, отлетя обратно на покрива и запя:

И когато изпя цялата песен, той отлетя. В десния си нокът държеше веригата, а в левия – обувките, и отлетя далеч към една мелница, а мелницата издаде „клик клап, клип клап, клип клап“, а в мелницата седяха двадесет мелничарски работници, които дялаха камък и сечеха: хък хък, хък хък, хък хак, и мелницата издаде: клип клап, клип клап, клип клап. Тогава птицата отлетя и седна на една липа, която стоеше пред мелницата, и запя:

Тогава един от тях спря да работи,

След това още двама спряха да работят и слушаха това,

След това още четири спряха,

Сега само осем секаха,

Сега само пет,

И сега само един,

Тогава и последният спря и чу последните думи. „Птичко“, каза той, „колко красиво пееш! Нека и аз чуя това. Изпей това още веднъж за мен.“

— Не — каза птицата, — няма да пея два пъти за нищо. Дай ми воденичния камък и тогава ще я изпея отново.

— Да — каза той, — ако беше само мое, щеше да го имаш.

— Да — казаха другите, — ако отново запее, ще го получи.

Тогава птицата слезе и двайсетте мелничари се заеха с работа с греда и вдигнаха камъка. И птицата пъхна врата си през дупката, сложи камъка, сякаш беше нашийник, и отново полетя на дървото и запя:

И когато свърши да пее, разпери криле и в десния си нокът държеше веригата, а в левия – обувките, а на врата си – воденичния камък, и отлетя далеч към бащината си къща.

В стаята седяха бащата, майката и Марлинхен на вечеря и бащата каза: „Колко ми е леко, колко съм щастлив!“ „Не“, каза майката, „чувствам се толкова неспокоен, сякаш идва силна буря.“

Марлинхен обаче седеше и плачеше, плачеше и тогава долетя птицата и докато кацаше на покрива, бащата каза: „Ах, чувствам се толкова щастлив, а слънцето грее толкова красиво навън, сякаш ще видя отново някой стар приятел.“

— Не — каза жената, — толкова съм тревожна, зъбите ми тракат и сякаш в жилите ми има огън.

И тя разкъса корсета си, но Марлинхен седеше в ъгъла и плачеше, държеше чинията си пред очите си и плака, докато не се намокри съвсем. Тогава птицата седна на хвойновото дърво и запя:

Тогава майката си запуши уши, затвори очи и не искаше да вижда или чува, но в ушите ѝ бучеше като най-силна буря, а очите ѝ горяха и светеха като светкавици.

„Ах, мамо“, казва мъжът, „това е красива птица! Пее толкова прекрасно, слънцето грее толкова топло и мирише точно като на канела.“

Тогава Марлинхен положи глава на коленете си и плачеше непрестанно, но мъжът каза: „Излизам, трябва да видя птицата съвсем отблизо.“

— О, не си тръгвайте — каза жената, — сякаш цялата къща се тресе и гори.

Но човекът излезе и погледна птицата:

Върху това птицата пусна златната верижка и тя падна точно около врата на мъжа, толкова точно, че пасна прекрасно. Тогава тя влезе и каза: „Вижте само каква хубава птица е това, каква красива златна верижка ми е дала и колко е красива!“

Но жената се ужасила, паднала на пода в стаята и шапката ѝ паднала от главата. Тогава птицата отново запяла:

„Дано бях хиляда фута под земята, за да не чуя това!“

Тогава жената падна отново като мъртва.

— А — каза Марлинхен, — и аз ще изляза да видя дали птицата ще ми даде нещо — и излезе.

След това той хвърли обувките към нея.

Тогава тя се развесели и зарадва, обу новите червени обувки, затанцува и скочи в къщата.

— Ах — каза тя, — бях толкова тъжна, когато излязох, а сега съм толкова безгрижна; това е прекрасна птица, той ми даде чифт червени обувки!

— Е, — каза жената и скочи на крака, а косата ѝ се изправи като огнени пламъци, — чувствам се сякаш светът свършва! И аз ще изляза да видя дали ще ми олекне на сърцето.

И когато тя излезе през вратата, трясък!, птицата хвърли воденичния камък върху главата ѝ и тя беше напълно смачкана от него. Бащата и Марлинхен чуха какво се е случило и излязоха, а от мястото се издигаха дим, пламъци и огън. Когато това свърши, там застана малкият брат и хвана баща си и Марлинхен за ръка. И тримата бяха много щастливи, и влязоха в къщата да вечерят и ядоха.

Facebook

Whatsapp

Messenger Telegram

Котка и мишка